Именно в нея ще разберете илюзията си, че не можете да контролирате любовта, че тя е еманацията на неконтролираните постъпки - истинско олицетворения на осъзнатата човешка лудост  -единственото нормално състояние, в което знаеш че постъпваш лудо, но тази лудост те опиянява да бъдеш сляп и безмисловен пред инстинкта на любовното опияняване - дори това да побуги самата ти твоя любов. Младият юнкер - кой истински влюбен не е приличал на него - влюбената жена - коя истински влюбена жена, няма да иска да страда за любовта си, за да е още по-жива и силна тя, коя жена няма да тества любовта и да пожъне сладките плодове на любовните си експерименти, кой мъж не би наранил всеки и всичко, за да е по-близо до опияняващата го магия на любовта. И накрая филма завършва с транформацията как един неук човек със свински обноски признава, че Моцарт е най-великия композитор на света - паралела е ясен - иска се от сюжета да се признае, че любовта е най-великите от всички чувства и че тя е форма на изкуство - най-доброто представление, най великия театър на човешката душевност сравним със всяко достижение на изкуството - защото изкуството е плод на любовта и самата любов може да бъде плод на изкуството - един завършен съвършен цикъл, който е мечтателен, но в живота не се случва. Накрая филмът завършва как бащата живее чрез любовта си в очите на сина си.

Но какъв конкретен отговор ни дава филмът. Има ли форма на поведение, при която любовта да се осъществява в нейната разумна изява - отговорът е категоричен и систематично развиван в изложението на филма - никоя любов не предлага утеха - тя не е утеха - тя е вечно терзание.