Когато земята видиш тъй както небето
и черното със синьо се заменя,
а белите петна от лански сняг 
на облачета бели заприличат,
тогава може би ще разбереш
колко непознат си,
едва тогава ще побегнеш лудо,
от това което си
и ще накараш твоята едничка вяра,
силно да извива глас вълшебен към твоята единствена опора,
за да си малко по-щастлив,
втренчил се навътре - ще потъваш непрестанно.
Едва тогава зрящите очи ще гледат във душата това,
което трудно би могла да види,
потъвайки спокоен ще си,
пътувайки ще си видял какво ли не.
Така завинаги ще вярваш в това, което ти не си,
гмуркайки се наново, волно и свободно,
като амфибия преследвана от албатроси и косатки.