Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.02.2008 11:44 - Една досадна статия
Автор: apollon Категория: Изкуство   
Прочетен: 565 Коментари: 0 Гласове:
0



Нови аспекти и концепции за Хипотезата Гея

 

             В никакъв случай колкото да се увличаме от спазените условия за протичане на ентропията на надорганизмово равнище, не могат да се формулират критерии за съставен надвидов организъм, неговата реална обосновка практически е невъзможна. Такъв абсурд спрямо биологическите и таксономическите критерии не се допуска дори при лишеите. В този смисъл формулировката, че Гея е живо създание, е вредна и допринася за неглижирането на полезните приноси на хипотезата. Лин Маргълис е на мнение, че в контекста на Гея (биосферата) никой не е дефинирал понятието “организъм’, още повече такава дефиниция не би могла да бъде приведена. В кръга на метафората, която не би следвало да се използва при формулирането на научни хипотези, Гея е организмово-средови и планетарен комплекс, имащ функционални характеристики, които могат да бъдат аналогизирани с тези при всеки конкретен жив организъм при жизнепроявлението му във средата, но това не значи, че при каквато и да е отправна гледна точка Гея би била оргазъм. Биосферната компонента на Гея изцяло променя хомеостазните механизми на Гея, но това не значи, че биосферните компоненти придават повече жизненост на Гея, отколкото те самите притежават.

            Има с какво да не се съгласим и с Лин Маргълис, с изказаното от нея мнение, че Гея не е необикновена. Независимо, че Гея не притежава белезите на живот и не е мегаорганизъм, тя съдържа организми с такива белези, заради своите кибернетични, саморегулиращи и хомеостатични механизми, изградени плавно във филогенетичен план системата Гея е необикновена. И точно тук е моментът когато е особено важно да се определи начинът на възникване на тези механизми и тяхната принадлежност. Това са механизми, възникнали индивидуално при определена група организми и добили съвършено регулиране през филогенетичния период на еволюиране на организмовата група, дори е налице приоритетно еволюиране на самите белези на тези механизми, адаптиращи отлично организмовата група. Също във филогенетичен план тези индивидуални видови механизми се съчетават с други индивидуални видови механизми - на надорганизмово равнище възниква по-сложна или по-проста кибернетична система, формирана на базата на функционалните връзки. Пример за това е съчетаването на анаеробния индивидуален механизъм за производство на метан от анаеробните метанообразуващи бактерии и фотолитичния механизъм на производство на О2 от автотрофите, които кибернетично се регулират, уравновесяват и поддържат нивото на О2 в постоянни граници, а така също благодарение на техния средови антагонизъм се създават условия за възникване на анаеробни и аеробни местообитания. Това също е пример за надорганизмово появила се и функционираща кибернетична система. Но е съвсем ясно, че кибернетичната система се формира от механизми принадлежащи на организми и са изцяло свойствени за тях, и че еволюция търпят както организмите участници в кибернетичната система, така и самите механизми. Този нов аспект е с изключителна значимост и показва преноса на кибернетичното управление и неговото организмово и механизмово еволюиране от организмово към надорганизмово равнище. Извънорганизмовото съчетание на функционалните механизми съдържащи се в организмите се осъществява на принципа на антагонизма - например съчетанието на анаеробни със аеробни функционални механизми.

            Основният принос на хипотезата Гея се състои в постулирането на устойчивото  развитие на живите системи, в целенасоченото и неуравновесително изменение на обитаваните от живота среди, в кибернетичното самоуправление на живите организми и рационалното използване на неорганични ресурси, в пониженото ентропийно проявление на надорганизмово равнище, в нарастващата подреденост на средата обитавана от биосферните компоненти, в глобалната промяна на химическия състав при всяка една от средите на местообитание. Нов аспект на хипотезата Гея е твърдението, че тя  функционира на качествено ново равнище при единното участие на биосферните компоненти с отдадените на нея среди за обитание, а не че, Гея е жива. Друг нов аспект е, че в хипотезата Гея се включват и тези части от атмосферата, хидросферата и литосферата, които не се обитават от живота, тъй като те са функционално свързани с частите обитавани от живи организми и служат като функционални буферни зони. Цялата атмосфера, хидросфера и суша са включени в хипотезата Гея. Следователно Гея е повърхностно планетарен трансграничен комплекс съставен от биосферните компоненти и буферните необитаеми от живи организми части на атмосферата, хидросферата и сушата. Така Гея описва всички планетарни обвивки докъдето се разпростира влиянието на прижизнената дейност, без самия живот да достига и оцелява при тези граници.  

            Концепцията за Гея е основана изцяло на функционирането на Гея. Следователно може да приемем от функционален принцип, че Гея функционира като жив организъм, без обаче самата Гея да е колосален организъм. Живите организми “отдават’ своите функции на средата: тук става въпрос за прижизнено и постмортално отдаване на химични продукти. Този пренос обаче е функционален и реален и не включва пренос на жизненост към средата и към Гея. Затова няма как да твърдим, че Гея е жива.

            За функционирането на Гея от основно и най-важно значение са глобално разпространените организми и екосистеми от даден биом, поради което те могат да се обозначават като физио-гео-индикаторни организми или екосистеми. Не съществува съмнение относно факта, че всеки вид екосистеми, взети във своята сумарна цялост внасят своят принос за функционирането на Гея.

 

Глобализираното разпространение на определени организми по земната повърхност глобализира и застъпеността на техните специфични химични реакции, а от значимостта и химическата специфика на тези реакции, зависи застъпеността на продуктите на реакциите в границите на Гея.

 

            В действителност на Земята възниква необичайно интегриране между нейните физични и биосферни дадености. Така например екваториалното разделяне на тропосферата на две несмесващи се, навярно съществувало още от самото първично развитие на земната атмосфера е тясно свързано с развитието на характерна, екваториална биомна растителност от двете страни на екватора. Това е така, защото без трудности можем да твърдим, че характерната биомна растителност възниква в пълното си подчинение на типични физични дадености - висока температура с висока влажност. Наличието на несмесващи се въздушни потоци на границата на северната и южната тропосфери е свидетелство за естествен специфичен имунитет на планетата с физична природа. И можем да приведем точната пълна аналогия с двата бели дроба на човешкия или който и да гръбначен организъм, при което възникналата инфекция посредством имунитета може да бъде ограничена, така че да не засегне другия бял дроб по съседство. Нещо повече, даже мощна експлозия в планетарен мащаб като тази на вулкана Кракатау не можа да засегне цялата планета и показа на съвременното човечество огромния капацитет на физичния планетарен имунитет. Единствено огромен астероид би могъл да помете този ефективен планетарен имунитет чрез създаване на грандиозна ударна вълна и да блокира неговото възвръщане чрез освобождаване на милиарди тонове прах в атмосферата. Космическата астероидна колизия в края на креда преди 60 мил. Години е била вероятно потвърждение на казаното, наред с драстичното падане на температурата, но без да достига повече от 20 градусова амплитудна разлика. Най-вероятно процеса на дрениране на атмосферата от праховата експлозия е започнал най-рано и продължил за най-кратко в екваториалните ширини, където слънчевата радиация е успяла да пробие праховия щит, да кондензира водните пари и да предизвика обилни валежи. Температурните разлики в областта на екватора са били най-нищожни от която и да е област на Земята, тъй като при екватора праховите облаци от своя страна увеличили спектралното поглъщане на слънчевата светлина и не променили албедото в неблагоприятна посока. Най-сетне вероятно заради това са успели да бъдат съхранени едни от най-големите рептилии именно в тези географски ширини, наследили трона на измрелите динозаври. 

 От друга страна отстраняването на типичната биомна растителност води до безвъзвратното унищожаване на основите на биома - неговата почва. Следователно можем да твърдим, че еволюцията с течение на еоните е изграждала и съхранявала не само дивергентни таксономични единици и умножавала значимостта на биологичните категории, но част от нейната сила се отделяла за да запази и поддържа естествено самосглобилото се огромно съобщество от разностранни биологични видове. Еволюирало е самото съобщество, със собствени механизми за поддръжка, устойчивост и развитие, макар те да е част нацялото множество видове. Ето че е налице еволюция на екосистемите чрез доминантната еволюция на отделни конкретни видове. Смъртта на екосистемата и крайната точка на нейната еволюция е физическото унищожаване на биологичните видове и тяхната пространствена структура (например изсичането на една горска екосистема), тъй като след това остатъците от първата ще формират качествено нова екосистема, току що сформирала се, в съвсем различните условия на средата и при относително ново равновесие на биологичния състав. Защото видът се проявява не само чрез своите индивидуални билогични особености, но и чрез своята пространствена структура. Така умира една екосистема и на нейно място се ражда нова. Еволюцията на екосистемите включва освен частната еволюция на всеки един от своите живи компоненти така и доминатната еволюция на преобладаващите видове, характерни за нейния облик или видове, така важни за нейното функциониране и продуктивност. Еволюцията на екосистемите включва и еволюция на функционалните връзки, чието изграждане и мултиплициране, прави възможно единното конгломериране на нейните живи компоненти в стабилно съобщество на балансирано функционално равноправие и функционално неравенство, оправдано от нуждите на екосистемата. Еволюцията на екосистемата е подчинена на еволюцията на самите жизнени компоненти, нещо повече, текущата еволюция на новите видове в екосистемата, зависи от влиянието на предходните (старите) видове.

 

Начини за пренасяне на организмовото понижение на ентропията на надорганизмово равнище:

1. Чрез конгломериране и правилно подреждане на отделните организми във видови или междувидови популационни комплекси.

2. Чрез функционални взаимодействия - по този начин се пренасят извънорганизмово отделни кибернетични системи на принципа на отрицателната обратна връзка главно чрез продуктите от жизнената дейност

на организмите. Извън организмите кибернетичната система се самосглобява и функционира на ново междинно ниво - зависимост от химичната продукция на организмово ниво и независимо надорганизмово функциониране

3. Посредством таксономичната обвързаност, видовата устойчивост се предава по таксономичен път и допринася за родовата устойчивост. С други думи колкото повече са устойчивите видове, толкова по-устойчив е и самия род. 

4. Биомно надорганизмово регулиране на енергията в посока на нейното понижение и икономично използване - примери за това са снижаване на повърхностното албедо на една гора и отразяване на излишната слънчева енергия; пример за икономично използване на слънчевата енергия е етажността на една гора.

            Успешната и възходяща еволюция на една систематична група носи принос в устойчивостта както на самата систематична група, така и на останалите систематични групи, които са функционално свързани с прогресиращата група.  С други думи еволюция търпят не само самите таксономични категории, но и прикачените за тях функционални връзки с други таксономични категории. Още по ясно казано еволюират не само морфологията и организацията на една систематична група, но и носените от нея функционални проявления. Те могат да бъдат специфични химични реакции (азотфиксиращи химични реакции), частни биохимични цикли (глиоксалатен цикъл), алиментарни функционални взаимотношения и др. И докато усъвършенстването на морфологията и организацията имат строго частен принос за развитието на систематичната група и върху нейните родствени наследници, то функционалните предимства оказват не само косвено, но и пряко стимулиращо влияние върху неродствените функционално обвързани систематични групи. Характерен пример в това отношение е симбионтно съжителстване на азотфиксиращи бактерии върху корените на бобовите растения за значително дълъг филогенетичен период. Това дава огромен принос за прогресивното развитие на семейство Бобови и неговото широко разселване, а също се създава възможност за благоприятно култивиране и разселване на азотфиксиращите грудкови бактерии. Де факто, налице е добавянето на една специфична химична реакция N2 +3H2 +Moа 2NH3, резултат от симбиозата, която отдава своята значимост в еволюционния прогрес на две неродствени систематични групи. Нещо повече, създадената по-висока продукцивност по отношение на високо белтъчно съдържание и прираст на биомаса, превръща бобовите растения като ценен фуражен източник и сами по себе си това оказва съществено влияние върху тревопасните бозайници. Чрез последните алиментарни функционални взаимотношения се стимулира еволюцията и на тревопасните животни. В биомен и биосферен аспект значимостта на тази единствена химична реакция присъща на грудковите бактерии е огромна, не само защото беше изтъкнато стимулиране в еволюцията на три неродствени систематични групи, а също и заради затварянето на един цялостен алиментарен цикъл, установяващ характерно равновесие в степните екосистеми и допринасящ за формирането на характерен биомен облик. В този смисъл растенията от семействата Житни и Бобови са основните трофични едификатори на степните екосистеми. Значимостта на тази триетапна по своя химизъм реакция се съизмерва и дори надминава по съвършенство цял един отрасъл на промишлеността - този за изкуствените азотни торове. Всички торови заводи взети заедно наред с цялостната почвена амелиорация, извършвана от човека не могат да бъдат достоен съперник на естествените механизми за почвено наторяване. Причината е съвсем проста: успоредно с прогресивната еволюция на функционално обвързаните систематични групи са се усъвършенствали и подлагали на балансиране функционалните типове взаимодействия: еволюция на симбионтните взаимотношения и тяхното балансиране на базата на равнопоставеност на симбионтните партньори и еволюция и баланс на алиментарните взаимоотношения. Сами по себе си нито една от групите не е достатъчна, за да завърши и затвори функционалния цикъл и именно това е доказателството, че е налице еволюция на функционалните взаимотношения, протекла успоредно и в координация със строго частната еволюция на отделните функционални партньори: грудкови бактерии, бобови растения и тревопасни бозайници.

 

 

Аз лично нямам никакво съмнение, че животът е дискретен, че възниква като уникална и затворена система и че има свои уникални изисквания за живот, които също са доказателство за неговата дискретност, прекъснатост. Понякога останалите живи организми сами създават условията за живот на отделните свои представители, но това не значи че те са едно цяло – функционално цяло да – но структурно цяло не.




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: apollon
Категория: Изкуство
Прочетен: 14465926
Постинги: 5335
Коментари: 10421
Гласове: 19320
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031