Според народните предания, когато хан Крум за втори път получава отказ от ромейския император Никифор I Геник относно това ромейската войска да прекрати военните си действия в България и да се оттегли на юг като победителка, той възкликва: "Като не щеш мира, на ти секира!" После следва битката при Върбишкия проход (26 юли 811 г.) при която едва за втори път в ромейската история император загива на бойното поле, а българите постигат една от най - бляскавите победи в историята си. Нестаналото по лесния начин се случва по трудния.

"Като не щеш мира, на ти секира!" Тези думи са още по - подходящи за друга война в родната история и предхождащите я неуспешни опити за разбирателство. Война чиято най - паметна страница се оказва битката при Одрин от 14 април 1205 г., когато са сразени лицарите кръстоносци от Четвъртия кръстоносен поход, унищожители на Източната Римска империя и основатели на т.нар. "Латинска империя". Последните гледат на българските земи не като на територия на независима държава, ами просто като на бивши ромейски владения, които им предстои да овладеят. По онова време, възстановената през 1185 г. след въстанието на Асен и Петър IV България, все още се бори за своето международно признаване, което се явява масло в огъня на рицарските ламтежи. След като жертви на заговори стават двамата по - стари братя, борбата за утвърждаване на българската държавност е продължена от най - малкият.


Картина изобразяваща победителя Калоян и пленения латински император Балдуин след битката при Адрианопол (Одрин).

                                                Цар Калоян излиза на сцената

Още през февруари 1204 г. българският владетел прави опит за споразумение  с латинците. Баронският съвет обаче не само отказва да приеме предложената помощ от 100 000 воини и да го признае за крал на България, но му отговаря грубо и надменно. Същият отговор получава и новото пратеничество на цар Калоян, посетило превзетия от рицарите Константинопол след 13 април 1204 г. Аргументите на кръстоносците са, че българинът държи незаконно земя, принадлежала на Византия и съответно на тях.
От него се иска да сложи оръжие и да се оттегли от престола. Кулминацията на надменността е една среща, описана от един от важните френски хронисти на похода - рицаря Робер дьо Клари. Тогава високопоставеният барон Пиер дьо Брашийо обяснява на царските пратеници, че кръстоносците са потомци на древните троянци. След хилядолетия те се завръщат в тези земи, принадлежащи им по наследственото право.
В такава ситуация българският цар няма друг изход освен да се готви за война. В написана през XIV в. "Морейска хроника" е отбелязано, че Калоян се боял от възможността император Бодуен "да навлезе" (в България - Н.О.) и да завладее неговата империя, както бе направил с тази на гърците". Още след несполучливата дипломатическа мисия от февруари 1204 г. той започва да свиква "знатните хора", раздавайки им титли и длъжности в армията. После за съюзник са привлечени номадите кумани, живеещи на север от Дунав. За своето време те разполагат с една от най-добрите бързи и леки конници в света.

(Из "Цар Калоян", стр. 51-52, изд. Захарий Стоянов. Автор: проф. Николай Овчаров.)

Западноевропейските благородници не само са считали българските земи за полагаща им се територия, не само това... След като на 16 май 1204 г. избират Балдуин Фландърски за латински император, една от първите им работи е да разпределят цялата територия на Византия според западната феодална йерархия! Рибата в морето, а те сложили тигана!

"Вторият човек в Латинската империя - Бонифас дьо Монфера, получава Солунската област със земите на запад от Мосинопол (Комотини, Гюмюрджина). Разбира се, завоюването на дарените владения тепърва предстои. Това става в непрекъснати войни с трите обособили се центъра на византийската държавност - Никея в Мала Азия, Трапезунд на малоазийското черноморско крайбрежие и Епир в Европа. Но най - страшната за кръстоносците се оказва заплахата от север - могъщата армия на цар Калоян." (стр. 50, същата книга).

Може да се каже, че рицарите са си правили сметки без кръчмар, както се убеждават в следващите няколко години и както са щели да се доубеждават още години наред, ако не е била мистериозната смърт на Калоян в навечерието на обсадата на Солун през 1207 г.