(продължение от дванадесети постинг)

  От друга страна, ако очевидецът на събитията Елише пише именно Аланските врата, а доколкото по-горе се говори за «пахака Чор», то това още един път подчертава, че авторът не бърка двата различни прохода, но точно ги различава.
  По такъв начин, обобщавайки приведения и анализиран от нас материал, може да се отделят следните основни моменти, които характеризират хуните, представени от Елише под името хайландури.
  Равнозначното употребяване от историка на термините «хуни» и «хайландури» преди всичко показва, че хайландурите са самостоятелна етническа група, едновременно представяна и под събирателното име хуни. Хайландурите са известны доста преди 442 г., когато за тях първи споменава Елише, и до 461/2 г., когато се появяват в текст за последен път. За нахлуването в Задкавказието те са използовали както Дербентския проход (Чор), так и Дарялското дефиле (Аланските врати). На Елише била известна страната на хуните - хайландурите, южната граница на която преминавала по Кавказките планини от Чор до Аланските врати. Хайландурите стояли начело на силната конфедерация на севернокавказките племена и са взимали непосредствено участие в борбата на кавказките народи против сасанидски Иран при Иездигерд II и в подавянето на въстанието на албанския цар Ваче при Пероз.
  Етнонимът  хайландури се среща само при Елише³. Вече по-младият съвременник на последния - Лазар Парпеци, касаещ същия период на историята, не знае известното на неговия предшественик име на хуните. Хайландурите отсътстват в подробното изброяване на племената, които обитават зад (северно, к.м.) Кавказкия хребет, в сирийската хроника на Захарий Ритор. Гръцко-латинските автори от V - VI в. (Евнапий, Филосторгий, Приск, Созомен, Зосим, Малала и др.) също не споменават подобно име. Този етноним не е засвидетелстван и в двата списъка на Арменската география от VII в., скрупульозно фиксиращо етническите имена на племената и народите, обитавщи Кавказ в историческото време.
  В научната литература въпросът за хайландурите се повдигал вече от отдавна, но така си и останал нерешен, независимо от множеството различни мнения. Кои все пак са тези загадъчни хайландури? И може ли въобще, опирайки се на данните на Елише, да се реши този въпрос? Какво  пък, да опитаме, още повече, че нямаме друг изход.
  Както бе казано по-горе, хайландурите за последен път се споменават от Елише до 463 г. във връзка с тяхното участие в подавяне на въстанието в Албания. Между другото именно в начало на 60-те г. на V в. относително стабилната до това време политическа обстановка в Северен Кавказ рязко се изменила. Това било предизвикано от появата в района на Северо-Западен Прикаспий на нова мощна групировка от хуни, известни под името сабири. Движението на сабирите от Прииртишието на запад ознаменувало началото на второто след хуните крупно предвижване на номадски племена от Азия в Европа и било тясно свързано с встъването на историческата арена на ранното средневековие на нови племенни обединения - аварите и тюрките – формирали се още в хунската епоха, но само след столетие се появили  на запад, сменяйки хуните в степите на Евразия. К края на V в. в степите на Източното Предкавказие възникнал военно-политически съюз между номадските племена начело със сабирите и се оформила основната територия на тяхното разселване. Данните на византийските и арменските източници позволява да се очертаят границите на това обединение по следния начин: от долното течение на Волга до Дербент (Чор) на изток, до земята на аланите и Дарялския пролом (Аланските врати) – на запад. Южната граница преминавала по Кавказките планини, към които от юг граничили с кавказките владения на сасанидската държава - Албания и Иберия. От самото начало на VI в. в източниците все по-често започнали да се появяват съобщения за нахлувания на сабири в Задкавказието и Передна Азия, а в течение на цялата първа половина на VI в. сабирите ясно се фиксират от източниците в качеството им на преобладаваща сила всред номадските племена на Източното Предкавказие (виж глава III).
  И така, самият факт на утвърждаване на Кавказ в края на V в. на господството на сабирската конфедерация от племена ни заставя да мислим, че този процес е преизвикал крах и разпад на предидущата групировка хуни - хайландури, играещи главната роля тук в средата на V в. Между това, както вече бе отбелязано, източниците от това и последващото го време вече не знаят името хайландури. Всичко това, според нашето разбиране, предполага возможност за две решения на този замотан въпрос: или хунското племе, което носи името «хайландури», е загубило своето етническо име и се е вляло в състава на новото обединение, и се представя под друг, или това племе е продължавало своето съществуване под своя особен етноним, но последният в предаването му, само от Елише, бил видоизменен.
  Единственият източник, който позволява в цяло да се обрисува картината на събитията, станали на Кавказ в началото на 60-те г. на V в., и което е много важно, в т.ч. да се проследи, с какви именно племена се сблъскали току що появилите се тук сабири, се явява Приск Панийский. В запазените фрагменти на неговото съчинение има следното съобщение. На седмата година от царуването на император Лъв (457 - 4/4), т. е. в 463 г., при ромейте (византийците) пристигнали посланници от сарагурите, урогите (огурите) и оногурите, племена които се «вдигнали от местата на своето обитание», защото ги нападнали сабирите, на свой ред изгонени от аварите. По-нататък се пояснява, при какви обстоятелства се состояло това посолство: изгонените (сабирите) сарагурите в търсене на земя нападнали на хунското племе - акатзири и след дълга борба, покорявайки това племе, изпратили посланници до ромейте , желаейки да придобият тяхната благосклонност. Императорът и неговите приближени, като ги приласкали и дарили, ги отпратили обратно. 
  Преди да преминем към анализ на тези съобщения, накратко да се спрем на въпроса за локализацията на тези племена, доколкото именно той представлява най-важния. 
  По мнението на болшинството изследователи, сабирите до тяхното движение на запад под напора на аварите обитавали в полосата от степи на Западен Сибир (в Прииртишието, района между Монголия, Китай и Русия, к.м.), което се подтвърждава с появата на тяхното име в топонима «Сибир». В хода на своята миграция на запад, сабирите изтикали в началото на 60-те г. на V в. обитаващите, също в областите на Западен Сибир (междуречието на Волга и Урал, к.м.), огурски (угорски) племена сарагури, огури и оногури, които под техния натиск се преселили в степите на Северен Кавказ, където в 463 г. влезли в контакт с Византия. Изходен пункт, от който в Константинопол били отправени посланниците на тези три племена, желаещи да влязат в съюзни отношения с империята, са могли да бъдат гръцките градове, разположени на източното крайбрежие на Азовско море.
  По такъв начин, съгласно тази най-разпространена концепция (особено сред унгарски изтоковеди), изгонените сабири в началото на 60-те г. на V в. от местата на своето първоначално обитаване в Западен Сибир огурските (впоследствие - българските) племена сарагури, огури и оногури за първи път се появяват в Северен Кавказ единствено в 463 г. (следва продължение)