Човек, който не може да изрази себе си епистоларно е пълен мозъчен инвалид и илитератен примитив за обществото. Много е трудно да обичаш, но още потрудно е да намериш някого, когото да те обича. Същевременно в алхимията на любовта не се срещат хора, които да обичат толкова, колкото биха искали да бъдат обичани. Едни могат по-добре да обичат, други силно искат да бъдат обичани. Сякаш това зависи от съдбата и харизмата - едни обичат, други са обичани. Но Дънов мисли, че колкото и да обичате един човек, не се приближавайте прекалено близо до него. Защото няма нищо по-страшно от това да обсебиш духа му. Може би Дънов не допуска прекалената близост до един човек и заради неговата дуалистична природа -онази част от него самия, която не е известна и на самия него. Това е онази непознаваема дяволска природа, която се крие във всяко човешко същество, не може да бъде извадена на показ, извлечена, изследвана, анализирана, подложена на експерименти или каквото и да е рационално научно изследване. Ето и заради това сливането на две души е невъзможно - то е недоказано, имагинерно, желано силно от хората, но в крайна сметка непостигнато, независимо от това колко силна душа носите. Не се доближавайте до човека в крайната му степен, защото той ще ви покаже, че е друго същество и само питомността на религията е изваяла от него една допустима, лицемерна, приемлива и красива форма, която да е в съгласие с мирозданието на вселената. Интересна е човешката природа - по същество тя е гола. Щом любов нямам, нищо не съм. Селската простотия е уникална форма на българския витализъм -тя руши всичко материално и духовно след себе си. Даже когато умират хората плюят след себе си и не желаят да благословят това, което са оставили от себе си и след себе си. Затова след тях не оставя нищо.